Спомени, спомени, спомени... безброини и тихи. Всичко остава със сигурност спомен, дори когато е нежелан. Той носи тъгата и без нея не би бил спомен, защото предизвиква умиление, жал, скръб за нещо отминало. Дори и да предизвиква усмивка, две или даже радост, винаги завършва с тъга. Човекът е изпитание за своето време. А тъгата е неизменна част от този ритъм. Човекът е орисан да живее в спомени. Нищо друго не може толкова бързо да предизвика сълзите, усмивките и мълчанието от един топъл спомен. Спомен, който трови с топлината си, защото е осъзнат. Осъзнати са неща, които никога не можеш да върнеш същите. И от това боли, дори и да е сладка болка.  Можеш да ги направиш по-хубави или по-лоши, но никаго не можеш да ги направиш същите. Всичките тези бурканчета мед, пръснати навсякъде в душата ти, в които пазиш всички тези спомени, никога не биха се захаросали. Така винаги ще носиш злато в себе си. Злато, за което ще плачеш, ще страдаш, понякога ще се усмихваш. И пак ще си спомен...